Cool People Can’t Die: Ангел Караньотов – Ачи

with No Comments

Представям си България като една красива жена, която е попаднала в окопите на големи, страшни, лоши, безкруполно, жадни за власт и пари “хора”. Прекрасната жена е закована с окови в някоя незнайна тъмница, а тези “граждани” бродят из улиците с черни качулки и сатъри.
Това е една черна история с хладнокръвни убийци и много кръв. Убийците са всеизвестни, но на свобода. Сякаш са незаловими.
Краят на тази история се слива с много други краища, почти са еднакви, сякаш черен лепкав дзифт ги сплотява. Гнусно и гадно.
Но… но в живота е така, че след всеки край следва начало. След всяка смърт, следва нов живот. А дали дзифта на този край е разбит, следва да разберем.


Това е историята на Ангел Караньотов. Момче, което не държавата, а нейните окупатори убиха или по-точно се опитаха да убият. Може би повечето знаят кой е той, но за тези, които не са запознати с него, то това е единственият българин печелил три поредни титли за България – мотокрос, супермото и писта. Той става седми на световния шампионат. И ако не знаете за неговото съществуване, не сте виновни вие, а водещото тяло в страната ни.

Това Ангел каза преди една година:

Здравейте колеги, здравейте журналисти, здравейте ръководители.

 

Написах всичко, защото този път много се вълнувам и ме е страх, че ще пропусна нещо. С радост разбрах за тази пресконференция, която ми дава възможност да ви запозная с едно дългообмислено мое решение. Имайте малко търпение, ще бъда максимално кратък. Това мое решение ме връща 6 години назад. Тогава взех всички титли в 85сс. Бях лидер в моята възраст в мотокроса. В края на сезона, баща ми за „награда“ обяви –„приключваме с този спорт“. Аз бях в недоумение. Зададох си въпроса, къде и с какво сбърках. Тогава баща ми каза – „Ачи, искаш ли да бъдеш цял живот само републикански и балкански шампион“. Аз отговорих, че не искам тиквени медали и искам да карам, сред европейска конкуренция. Тогава той отговори – „Ето за това прекратяваме този спорт. За да постигнеш нещо на европейско ниво, трябва цялото семейство да живее там или ти да живееш сам, като наемник в чужда държава. В България този спорт е абсолютно безпреспектовен, а в чужбина ти винаги ще бъдеш чужденеца от бивша социалистическа държава“. Сигурно се досещате, какво ми е коствало да се съглася с тези думи, но тогава аз все още слушах баща ми и неговите думи бяха закон за мен. Няколко месеца по късно, Богдан Николов за добро или лошо, предложи на баща ми да продължа със супермото. -„Тук нещата са различни“- каза баща ми. –„Ако имаш воля и амбиция, би могъл да допреш до световния елит.” Сега си давам сметка, колко далновидни са били Богдан и баща ми. Сега след 6 години зверски труд, в актива си имам 4 европейски титли, 2 Вицесветовни титли в нациите и 7-мо място в Световния шампионат за 2014. Седмото място, разбира се, аз ценя най-много и смятам за връх на моята спортна кариера. ДА!

 

Богдан и баща ми предвидиха всичко, само не предвидиха как ще изглежда държавата през 2014. А тя последните няколко години е враг номер 1, както за народа си, така и за своите спортисти. В тези години аз разбрах, че спорта е политика. Разбрах, че е много важно, кой ще е на власт, за да получа правото, да се състезавам за България. Разбрах, че първо трябва да преодолея пречката България и след това да преодолявам конкуренцията. Разбрах, че въпреки усилията, на Българската Федерация по Мотоциклетизъм, въпреки усилията и лишенията на моето семейство, въпреки моите скромни напъни, всичко е в ръцете на шайка некомпетентни кариеристи. Всичко е в ръцете на някакви Дянковчета и Марианки. Всичко е въпрос на лобита и политически разпределения.

 

Аз съм само на 20 години, което ще рече, че съм все още честен, наивен и глупаво ентусиазиран, но този мой ентусиазъм, ме влече със страшна скорост към дъното. На тези години, всички мои връстници стъпват на краката си, а аз карам мотори. Защо !? За да представям мащехата България пред света. За да се лиша от цялото си детство и юношество. За да превърна живота си и живота на моето семейство в наказание, за да очаквам някакво признание и уважение, било то само журналистическо и да не получавам нищо. За да се превърна в един нефел млад човек, който си мисли че единственият начин за съществуване е чрез спонсорски пари. За да споделя съдбата на моите колеги, които приключвайки кариерата си, са под нулата, без никаква преспектива. И като капак на всичко, да се състезавам под чужд флаг, защото държавата направи всичко възможно с престъпна безотговорност да загуби правото, за международен лиценз на своите състезатели.

 

Аз може да съм огорчен от държавата, но обичам родината и въпреки всичко оставам патриот. Категорично не бих желал, да се състезавам под чужд флаг. Иначе безсмислицата, минава всякакви граници. Точка!!

 

Този път аз взимам решението, което баща ми взе преди 6 години. Отказвам да търпя терора и унижението, на което съм подложен от моята държава. Отказвам се с пълното съзнание, какво губя. Мотоциклетизма е моята любов. Аз се лишавам от тази любов в името на моето достойнство и бъдеще. За всички тези изминали години, аз ще си спомням с много вълнение. До края на живота си, ще бъда благодарен на хората, които ми помогнаха и повярваха в мен. Богдан Николов, Румен Петков, Цветан Василев и Иво Цветанов. Ще се прекланям пред себеотрицанието, на моите родители, благодарение на които, постигнах моите скромни успехи. С усмивка ще си спомням, че малцина са журналистите успели да изрекат с траен успех, думичката супермото. С умиление ще си спомням, че няма жив спортен министър, който да проумя, че няма федерация по мотокрос или федерация по мотори, а има федерация по мотоциклетизъм. Никога няма да забравя, как министър Нейков ме награди в коридора на министерството на спорта, за първата ми Европейска титла, като нито знаеше името ми, нито знаеше спорта, нито знаеше за какво ме награждава.

 

Като финал искам да се обърна към всички, на които държа в мотоциклетизма. Колеги, вслушайте се поне малко, в това което ще ви кажа. Бъдете малко егоисти и внимавайте да не стане късно. Моторите са дрога и последствията могат да бъдат пагyбни. Уважавайте успехите на своите колеги и бъдете по задружни. Това са неща, които ни липсват и се отразяват негативно, единствено върху самите нас. Неочаквайте признание. Колкото по големи успехи имате, толкова по лоши неща ще чувате за себе си. Това си е български патент. Бъдете горди и с позиция, за да ви уважават и забелязват. Бъдете благодарни на хората, които полагат грижи за вас и сведете претенциите си до минимум. Само простите хора имат безкрай претенции. Никой не ни е длъжен. Към Богдан и баща ми, ще се обърна с едно послание, защото за мен те са еднакви. –Хора, благодаря ви. Вие сте най-лудите и всеотдайни хора, които познавам. Всичко постигнах благодарение на вас. Моля ви, съхранете се по дълго. Нищо, че светът се крепи на такива като вас, благодарност и признание няма да има. Никой и нищо не заслужава вашата саможертва. И като за финал… Разберете ме правилно. Не се оплаквам и нищо не искам, просто взимам правилното за мен решение, докато не е късно.

 

 

А това Ангел казва след една година:

Здравейте! Казвам се Ангел Ивайлов Караньотов и съм роден през 1994г на 28 май в град София. От съвсем крехка детска възраст се занимавам с мотоспорт, тъй като съм израснал и съм бил неотлъчно до родителите си, а те са спортни натури. При този факт е и съвсем нормално, аз да съм възпитан и отгледан със спорт.
Всичко започна, когато за третият ми рожден ден, баща ми ме изненада с първият мотор, който беше съвсем малък, но на мен ми се струваше като най-огромното, мощно и шумно нещо на планетата! (…като се замисля, какво изпитах тогава, дори сега ме хваща страх! ) Разбира се, аз не можех да го карам и както се предполага дойде времето за първият “урок”. Никога няма да забравя думите на баща ми и неговата методика…
Ачи, нали си карал колело, нали знаеш как става?
Да, татееее, знам!
– Добре… Е, нЕма нищо общо, тате!
… и ето така се започна с моята състезателна кариера, която продължи 11 години!
Първото ми състезание, беше през 2004 ноември месец. Тогава не само, че станах последен, ами на всичкото от горе лидерът в състезанието ме затвори с 4 обиколки, което не е лошо.. това беше МНОГО лошо!
Меко казано загубата ме накара да претърпя такъв емоционален и психически срив, че тогава разбрах, че аз просто не мога да губя! Това ме амбицира и започнах да тренирам, като един истински профи, карах всеки ден, пропусках дори уроци и пренебрегвах училището в името на мотоциклетизма! ..тааа, да не увъртам. На следващата година вече бях шампион в мотокроса и тогава се случи още по-лошото. Освен, че разбрах, че не мога да губя, аз разбрах, че много обичам да печеля! Както ви стана ясно се оказа, че аз съм наркоман за победи.
Почнаха се пътувания, хиляди километри в цяла Европа, отсъствах си от вкъщи, липсваха ми игрите и приятелите, но всичко в името на моторите..
Заминавах се 4 години с мотокрос и после реших да се преместя в една дисциплина, която на мен много ми допадна, защото скоростта беше в пъти по-висока, нямаше толкова много прах и кал и всичко беше някак си по-културно, а именно дисциплината (Супермото).
Още в началото разбрах, че съм уцелил! Бях бърз, бях като фурия, щастлив, усмихнат, печелих състезанията едно след друго, чувствах се наистина безсмъртен и не случайно постигнах най-големите си успехи в тази дисциплина. Станах 2 пъти Вицесветовен шампион в Купа на Нациите и се класирах на 7-мо място в Световният шампионат! Бях единствен представител от Балканите и освен това, бях най-младият. Наричаха ме “бебето“.
Реших да прекъсна! Дойде ми акъл в главата! Бях разстроен как след най-големият успех за Супермотото в историята на мотоциклетизма в България не беше отразено почти нищо и как спортните новини се пълниха с емисии за футбол, футбол, футбол и пак футбол… Почувствах болка, почувствах се недооценен и наистина ме заболя. Заболя ме, защото бях наранен от държавата, която обичам, моята родина България. Научих един важен урок. Аз НЕ обичам държавата България, аз обичам моята родина България!
Накрая на спортната си кариера, реших да се пробвам в единствената дисциплина, която не бях взимал участие, а именно в клас Супербайк. За тези, които не са много запознати, това са най-бързите мотоциклети и нека да кажем, че това е най-престижният клас.
Почнах на шега, за да се отърва от стреса и неприятно чувство, което ме преследваше и то какво стана.. ми станах Републикански шампион в сезон изпълнен с много интересни моменти и сезон, който никога няма да забравя, защото имах много късмет и защото знаех, че е мой последен сезон в мотоспорта!
Сега, когато не тренирам и не карам, не се чувствам зле или поне така си мисля. Студент съм в НСА-3 курс, помагам в семейния бизнес или по-скоро гледам да не преча по много. Вече като хоби разбира се, продължавам да карам мотор и го правя с любов и хубави чувства. Имам много хобита. Зимата карам ски, лятото карам велосипед, тичам, тренирам бокс и общо взето не се спирам.
Искам да посъветвам нещо младите хора и тези, които за занимават по сериозно с нещо. Не търсете смисъл в това което правите, защото когато потърсите смисъла, най-вероятно ще видите, че го няма,а това ще ви накара да загубите мотивация! Правете това, което обичате, без да търсите смисъл в него!



Звучи като нещо ново. В това “нещо” липсва агресията, злобата към случилото се. Има оптимизъм и реализъм. Има до някаква степен един нов човек. Но как се преодолява такова нещо?!
Ачи ми каза, че ако се беше оставил на негативните емоции и на “държавата”, то животът му нямаше да има никакъв смисъл в момента. Ако се чудите какво е сила, това е сила, това е борбеност. Това е някой, който не се отказва и не се предава. Не се дава на гнусното ни управление, на гнусните държавни принципи, които всъщност не съществуват, защото “пари” не е принцип. Защото в крайна сметка животът ни е в собствените ни ръце. Ние сме тези, които го моделират, ние сме тези, които прескачат бариерите и от нас зависи дали ще се изправим.

Чест и адмирации! В нашата държава има млади хора, заради които си струва, мамка му!

 

 

logo21

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *