Мандати. Първа част от недостижимия процес срещу дезинформацията

with No Comments

Краят на Първата световна война бележи края на Германската, Руската, Австро-Унгарската и Османската империя. Следователно, нови “самостоятелни” държави биват основани както в Европа, така и в Близкия изток и Африка, тоест започнат е процес на деколонизация. Важно е да се отбележи, че се основава международната организация „Обществото на народите“, чиято главна цел е да поддържа световен мир. Ключово решение на организацията е разпределението на мандати. Мандат се дава на Франция и Англия (САЩ не присъства, защото тя отказва да се присъедени към Обществото на народите, а Италия е прецакана, така да се каже) да съветват администрацията на страна, която бива определена като:

Клас А: Държавите от Близкия изток, които вече са започнали самостоятелно развитие и имат малка нужда от мандаторна държава, която да им помага и да ги насочва. Тези страни са: Палестина (Англия), Ирак (Англия), Сирия (Франция) и Ливан (Франция).

Клас Б: Държави, бивши колонии на Германия, които имат заченки на самостоятелно развитие, но имат по-голяма нужда от държава с мандат. Централна и Западна Африка.

Клас В: Други бивши немски колонии, които имат нужда от дълго чуждо присъствие. Западна Африка и островите в Южния Пацифик.


Цялостната идея е била да се спомогне демократизирането на новооснованите държави и да се подобри цялостното ниво на живот в тях. Следкато бъде сигурно, че дадената държава може да се самоуправлява демократично, то страната с мандат трябва да напусне територията и администрацията.

Концентрирайки се върху държавите определени като клас А, трябва да се спомене, че страните от Близкия изток са били изклщючително против системата, защото са искали независимост. Предполагали са, че заради оказана помощ към Англия по време на войната срещу Османската империя, ще получат подобаващо отблагодарение, тоест да ги оставят намира. Уви, държавите (а и не само те) от край време следват само и единствено собствените си интереси. Изненада!

Проблемът с мандатите е точно такъв. Предполага се, че Англия и Франция ще помогнат на Палестина, Ирак, Сирия и Ливан да се демократизират, но това остава само предположение. Истината е, че и двете европейски страни следват само и единствено собствените си интереси и благо. Франция се опитва да се докаже и да си върне за някакви неща от миналото, а Англия се опитва хем да увеличи парите си, хем и да не ги загуби, хем да си стане прителка със страните от Близкия изток, за да може да има допир до “свещеното” гориво.

Това, което Франция прави със Сирия и Либия е опити за налагане на френския език и култура. Тоест да ги национализира. Също така се опитва да отвори врати на християнството, което „изненадващо“ поражда конфликт и се стига до френско бомбандиране върху Сирия през 1945г.

Англия, от своя страна, вижда в своя мандат потенциал за увеличаване на приходите си (в крайна сметка живеем в свят, в който парите са издигнати на пиедестал). За “съжаление” пред държавата се появяват няколко проблема. Единият от тях е световната криза, която кара държавата да бъде по-предпазлива откъм харчовете, най-вече в арабските страни. В Ирак главният проблем бил, че съюзникът им King Faysal е започнал да губи своите привърженици. Затова Англия решава, че ще е най-добре да напусне странта с предтекст, че тя е способна сама да се управлява, без чужда намеса. В Палестина проблемът е още по-сериозен. Той се явява най-вече на културно ниво. Става въпрос за това, че когато евреите започват да се нанасят в държавата, Англия не подкрепя палестинците, а защитава икономически новодшлите „гости“.

Следващата статия ще бъде относно конфликта между Израел и Палестина.

За хората, пропуснали предната статия от поредицата, можете да я прочетете тук.

Leave a Reply