България vs. West. Кирил Делчев

with No Comments

Име: Кирил Делчев

Университет: University of East Anglia

Специалност: биомедицина

Година: първа

12191439_1098430860188497_7859216335949643296_n

Кирчо е един от хората, които ме накара да вярвам или по-точно да мисля, да съм убедена, че няма значение кой си, от къде си или каквото и да било, за да бъдеш това, което искаш.

Първия ми контакт с него беше в 9 клас, когато искахме с другите да се запишем в Червения кръст. Тогава Кирчо вече беше част от обучителите по първа помощ и виден доброволец в “кръста”, както той му казва. Казваше, че иска да учи медицина. И ние викахме “добре”, беше си сранно вманиачен, но бяхме свикнали, че в тази възраст всеки си сменя желанията и маниите през ден – два. Ама Кирето си продължи в кръста. Другите, разбира се, се отказахме. В 11 клас вече бяхме в една паралелка, Кирчо отново искаше да учи медицина и ако в 9 клас беше вманиачен, то в 11 беше милиони пъти по-вманиачен, ставаше досаден, понякога си мислехме, че той вече учи медицина. Подяволите, знаеше половината неща, имах чувството, че можех да легна на чина и той да ми трансплантира органите в някой от съучениците ми. Фасулска работа. Диагнози ни даваше като бонбони и ни четеше лекции как трябва да се храним, защото е важно да изглеждаме добре и да не ядем шоколади и калорични неща. Кирчо мина изпити, мина зверски интервюта, превърна се в пример за абсолютно всички нас. Приеха го биомедицина, но той продължава да обяснява как ще просто като завърши ще продължи с медицината, защото “аз знам, че ще стана лекар”. Спокойно, не е баш перфектен, има силно изявени проблеми по математика, в часовете си упражняваше уличния език, а в часовете по български език му се искаше имигрира в зоогоическата градина, за да няма нужда да говори и пише.

А иначе Кирчо е на-голямата душа на света. Той е изключително приказлив, униклен, създаден е да пиеш кафе с него всеки ден, по цял ден. А и дори да ти каже, че не може днес, не е много труден да го убедиш, че може. Ще го познаете по перфектно издържаното облекло, чак е леко странен – всичко е в тон, всичко със всичко се връзва, удивителен е. Абе, и е доста симпатичен (затова не му намалих снимката).

Това е д-р. Кирил Делчев, специализирал в областта на всичко:

Заминаването, емигрирането или както искате го наречете са процеси, които всеки предприема и преживява по индивидуален начин. Въпреки това, въпросите към хора предприели такива решения са почти едни и същи.

Именно заради това ще отговоря на „клиширани“ такива, за да мога да потвърдя тезата си.

  1. Защо чужбина?

 

  • Чужбина беше, и си остава логическото продължение за мен. Познавам себе си до толкова за да знам, че продуктивността ми надскача 100 процента когато съм вън от комфортната си зона. На чуждо, непознато и ново място. В такива моменти винаги съм усещал най- силно развитие у себе си. Така се чувствам именно бъдейки и тук сега.

 

  1. По- добро ли е образованието от България?

 

  • Привърженик съм на мнението, че не институцията прави ценни кадри, а кадрите правят ценна институцията. Както в България има хора, които прекарват лекциите си висейки из кафетата в Студентски град, така и в Англия. Разликата е в броя на тези хора тук и там. Забелязвам, че решението да продължиш с висше образование тук се приема като много по- осъзнат и премислен избор. А не нещо, което „просто трябва да правиш“ след като се напиеш на бала. Заради това, хората тук ми се струват по- инициативни и амбицирани в дисциплината, която изучават.

Трудно мога да направя сравнение от стриктно академична гледна точка, защото не съм имал почти никакъв допир до функционирането на българските университети, а и рядко се водя от хорското мнение за „скапанато ни образование“.

 

  1. Кои са основните разлики, които усещаш между България и Англия?

 

  • Хората. И под това имам предвид всичко свързано с мешаницата от култури, манталитет, опит и светоглед. В това виждам както добра, така и лоша страна. Хубавата е ясна – виждаш, разговаряш и научаваш толкова много за света и всичките му цветове. Но понякога е изтощаващо. И често това изтощение ме води до основното нещо, което ми липсва от България- българщината. Ясно обособената ни култура, език и характер са нещо, което винаги ще асоциирам като „дом“ и нещо което знам, че няма да намеря тук или където и да е било. Затова и връщанията ми в България са ми носили спокойствието тип: „ох, най- накрая ще се прибера в нас“.

Освен хората, тук всичко е и странно подредено. Липса на всякаква ентропия с която все още не мога да свикна, и надали ще успея.

А! И чешмите им… е, това с двете кранчета е страшно неудобно!

 

  1. Смяташ ли да се върнеш някога в България?

 

  • Наскоро учехме, че едно от най- ценните качества на човешкия мозък е да забравя. Чрез тази еволюционна придобивка ние можем да преживяваме всякакви емоционални травми. За нея, Иво Иванов споделя в един прекрасен разказ от книгата „Куфарът на брат ми“ следното : „… най-ценното качество на мозъка е да забравя, а аз се интересувам само от най-безценното му качество и не искам никога, НИКОГА да забравя точно кой съм, откъде съм дошъл и на кого дължа всичко, което съм постигнал.“

Идването ми тук ме накара да осъзная колко силна е връзката със страната ми. Далеч повече от колкото очаквах. Заради това България ще бъде логичното място където ще се завръщам, и мястото което винаги ме чака. Кога мисля да се прибера? Нямам отговор. И признавам, че на моменти липсата на такъв доста ме е смущавала. Но това, което ми носи успокоение и увереност за бъдещето е възможността аз сам да направя избора да се прибера когато поискам. Сам да избера да остана тук, въпреки моментните затруднения. Сам да реша какво ще взема от Англия, и какво ще й дам от себе си. И най- важното- сам да сложа границите на постижимото.

logo21

 

Leave a Reply