България vs. West. Деси Ангелова

with No Comments

Име: Деси Ангелова

Униврситет: University of Strathclyde, Glasgow

Специалност: Business Management and Tourism

Година: трета

 

11149261_10202786295096870_2340561867165982840_n

 

С Деси се запознахме преди доста време на лятно училище в Шотландия. По ирония на съдбата тя в момента живее и учи там. Това е историята на една амбицозна, вдъхновяваща българка, която обича да пътува и да опознава света отблизо. Деси има големи възможности за успех в България, но е избрала самостоятелния живот, решила е да види какво може да направи сам самичка. Тя разказва за живота си в чужбина с подробности и може би би била доста полезна, за някой, който се колебае дали да замине да учи и живее извън страната ни. Това е историята на едно момиче, което знае какво иска и го постига:

 Ще започна от момента, в който пристигнах- беше ми притеснено. Не за друго, ама Шотландците си мислят, че говорят английски, пък съвсем не е така. Поздравяват ме с „ Awrite gal“ и казват “Cheers”, когато задържа вратата или платя сметка… а аз се оглеждам да видя къде го видяха тоя алкохол, че наздраве ми викат?! Питат ме „What are you having for tea?“ и аз им казвам, че не ми се пие чай днес.. пък то се оказва, че ме питат какво ще вечерям… ей такива работи. С две думи, уж английски говорят.. ама не баш. Е, отне ми около един-два месеца, но вече мога да заявя, че и Шотландски говоря/ разбирам. Всичко това го споделям, защото искам да кажа, че езикът е последния проблем. Бързо се свиква с него и доста бързо се научава. Дори в Глазгоу.

В университета първоначално беше доста трудно. Не защото материялът е сложен, ами защото има доста за четене и то постоянно.. и като е на друг език, отнема бая време. Като трупнат 60 страници за един и същи ден (пълни с термини, които допълнително се учат) и няколко есета.. и няколко нощи не се спи. Да не говорим колко групови работи.. Ако трябва да съм честна това ми допада. Има доста работа и е постоянна. Постоянството е страхотна работа.. много лесно се учи така. Това беше първата година. Миналата година стана 50% теория, 50% практика и тази година вече си е 100% само практика.. да имаме лекции, но те са по-скоро за да се събираме с групите и да обсъждаме общите проекти, срещи с бизнесмени, предприемачи.. организираме благотворителни събития и консултираме реални фирми (даваме идеи как да се разраснат, водим счетоводство и ей такива неща). Всичкото това ми дава доста реална представа какво би било, ако аз имах свой бизнес. Подготвя ме страхотно за близкото бъдеще и също така ми дава повече шансове да ме наемат на работа с добра позиция и добра заплата. Само след 2 години и половина университета (т.е. като част от програмата ми в университета) мога спокойно да запиша в CV-то си, че съм преподавала финанси в училище, имам стаж в маркетинг отдела на голяма европейска банка, организирала съм благотворителни събития, създала съм апликация за телефон, продавала съм собствен продукт (и съм успяла да направя профит още след първата седмица! ) и имам страшно много опит да работя с екип. И какво ли още не.. не мога даже да се сетя за всичко. На кратко, тук образованието е повече практика отколкото теория и е доста постоянно. Всяка седмица се случва нещо интригуващо. В крайна сметка, когато човек си търси работа, първо гледат какъв опит има той/ тя, а не колко теория знае.. нали? За съжаление не съм учила в български университет, че да мога да сравниявам, но доколото съм чувала- достатъчно е да се явиш на изпит в края на семестъра ака една безсънна нощ и зубрене и ето я дипломата.

Ако трябва да съм честна, все още не съм кандидатствала за работа тук. Малко ми е притеснено, че няма да имам време покрай университета. Мога да споделя само впечатленията на близки приятели- естествено работят почасово, най-вече като сервитьори. За лица над 21 години минималната заплата е 6.50 паунда на час. От бакшиши печелят минимум по 50 паунда на вечер, т.е. за една смяна (да речем 6 часова) печелят минимум по (6.50 х 6) +50=89.00 паунда. Това колко е в лева? Една минимална месечна заплата в България. И нямам какво повече да добавя.

Миналото лято кандидатствах за работа в Пощенска банка в България, в маркетинг отдела. Отидох на интервюто и бях малко притеснена, все пак първо интервю, аз нямам кой знае колко опит. И така, влизам в офиса на главния директор на отдела с една от интервюиращите и го чакаме. Пита ме за име, в кое училище съм учила, в кой университет съм .. ей такива. Влиза шефа и развълнувам се обръща към мен с думите “Много се радвам, че възпитаник на Софийска математическа гимназия ще работи с нас!“ И после ме посъветва да не оставам, след като уча в чужбина. Каза, че имам голям шанс да успея. Почувствах се полъскана, разбира се.. но той дори не ме познаваше… само знаеше от кое училище съм и в кой университет съм.

Докато работих непрекъснато ми правиха забележка, че си свършвам работата много бързо. Явно не е типично човек да работи бързо и точно с цифри, че и на английски.

Хм.. като заключение бих казала, че образованието в чужбина дава страхотни шансове за успех в България. Не съм сигурна дали образованието в България дава такива шансове. По начинът, който се отнасяха към мен си личи, че чуждестранното е на почит и е уважавано.

За мен най-големият плюс в това да живееш и учиш в чужбината е, че се научаваш да си самостоятелен за отрицателно време. Следиш финансите си, учиш се, че ако искаш дори малки неща като захар, сол,.. трябва сам да си ги набавиш.. гладене, пране, чистене, готвене, плащане на сметки- всичко сам. Или го правиш, или си прасе.. мама я няма да ги свърши тия работи.

Успях да се сприятеля с хора от най-различни държави! Даже бих казала, че имам поне по един приятел на всеки континент! Аз харесвам това разнообразие, много е интересно да опознавам различни култури и хора! Освен това имах шансът да пътувам до дестинации, които за България са прекалено далечни.. като например Исландия, Швеция, Ирландия, Дания,… всичките са ми на една ръка разстояние. Не казвам, че Гърция, Турция и т.н. е по-кофти, просто, че имам шанс да се докосна до по-далечни от мен култури и места.

Минах през много безсънни нощи, мислейки колко далеч са родителите ми и близките ми.. но се научих да ценя времето с тях. Научих се да уважавам всеки човек, дори ако ми се мота в краката или пресича неправилно, предрежда ме на опашката в супера или се бутне с мен по улицата. Тук не се казва „ЕЙ П*ДАЛ ГЛЕЙ СИ В КРАКАТА КАТ‘ ходиш бе…. еййй майка ти бе… “ . Тук просто казват „Sorry pal! You awrite? “. Няма значене кой кого бутнал, всички се извиняват и продължават деня си с усмивка. Лелката на касата те поздравява с „Добър ден! Как мина денят ви?“, а не с „К‘во искаш, бе?“.

Аз лично харесвам да се отнасят с мен като с човек..

logo21

 

 

Leave a Reply